Весела Фламбурари: „Детските писатели си се раждат детски писатели“

Мина, магиите и бялата стъкленицаКато възрастен съм… една костенурчица. Ставам все по-мъдра и все по-бавна.

От детството ми липсва… липсата на страх. Сега съм едновременно много страхлива и много смела, а това обърква понякога.

Бързах да порасна, защото… исках да се влюбя.

Не пиша  за възрастни, защото… детските писатели си се раждат детски писатели и всичко, което напиша излиза детско.

Мечтата от детство, която сбъднах… е животът ми да е много интересен и пълен с любов.

Наследството на родителите е… нашият живот. Без това, което са нашите родители, никога нямаше да бъдем и ние това, което сме.

Страх ме е от… безразличието на хората.

Любимата ми възраст е… възрастта на моята душичка.

Емоцията, която искам да изпитат читателите, е… емоцията и отговорността да изпитват всякакви емоции.

Детската книга е храна за… интелигентността, тъй като въображението и творческата фантазия (според Хегел) са дефиниция за интелигентност.

Мечта, която е вдъхновена от книга… се превръща в идеи. А само идеите движат реално света.

Елена Павлова: „Всяко чувство, породено от книга, е чудесно!“

Пръстенът на нибелунга. Рейнско златоЕлена Павлова се изявява като писателка и преводачка и не крие, че я привлича света на научната фантастика, фентъзито и книгите-игри. Самата тя е авторка на много книги-игри под различни псевдоними. Сред номинираните заглавия е първата част, „Рейнско злато“, на нейната адаптация на тетралогията на Рихард Вагнер „Пръстенът на нибелунга“.

Като възрастен съм… все същата хлапачка, която си играе на сериозна. Обаче отдолу под маската ми е много смешно, честна дума. Понякога едва се сдържам да не прихна.

От детството ми липсва… новостта на откритията, които тепърва ти предстои да направиш. Когато годините текат покрай теб, постепенно откриваш, че светът се износва и вече не е толкова нов, шарен и интересен. Тогава или ставаш гаден нацупен възрастен, или започваш да си пребоядисваш всичко и да пишеш все по-шарени истории.

Бързах да порасна, защото… ами, не съм бързала. И аз, като Пипи Дългото Чорапче, съм се заклела тържествено „Никога да не порЕсна!“, само че във варосания в бяло сайвант на село, който беше нашата тайна хралупа.

Не пиша за възрастни, тъй като… ами, честно казано, пиша за възрастни и то много често. Пиша и за меч и магия, и за Космоса, също и страшни истории. Имам доста награди от конкурси и разкази в сборници, та дори и няколко издадени дебели книги за възрастни. Но повече си обичам книгите-игри, с които израснаха сегашните майки и бащи.

Мечтата от детството, която сбъднах… да си имам куче. И да напиша книга. Сега си имам няколко чудесни кучета … и няколко книги.

Наследството на родителите е… в сърцето. И в главата. И за хубаво, и за лошо.

Страх ме е от… да видим… не ме е страх от чудовището под леглото, от призраци, от тъмното, от зли хора, също и от лоши кучета. Дори от лъвове. Но ужасно ме е страх от паяци!

Любимата ми възраст е… седемнадесет. Според мен това е отговорът на Въпроса.

Емоцията, която искам да изпитат читателите е …. всяко чувство, породено от книга, е чудесно. Искам книгите да вълнуват!

Детската книга е храна за… ума и душата. Дори когато си вече голям, тя пак си остава нещо специално.

Мечта, която е вдъхновена от книга… „има криле“ е малко клиширано. Всъщност всяка една мечта е важна, независимо какво я вдъхновява и колко е голяма.

Фантазьорката Юлка разказва за „Седморката на Блейк“ и други щуротии от детството

Юлия Спиридонова – Юлка е един от най-обичаните детски съвременни български автори. Нейните тийнейджърски и фентъзи-романи впечатляват младите читатели, а възрастните, ангажирани с детското четене, посочват нейните творби като най-търсени и предпочитани от българските деца.

Ето какво ни разказа Юлка за своето детство:

Като дете бях… фантазьорка.

Играех на… „Седморката на Блейк”. Имаше някога такъв фантастичен филм, струваше ни се страшен екшън. Аз, разбира се, бях Блейк. Направих си лазерно оръжие точно като онези от филма – изрязах дъното на цилиндрично шише за шампоан и в него боднах открадната от ателието на родителите ми прозрачна тръбичка (кутия от четка за рисуване). Яко изобретение! Стреляше почти като истинско!

Като малка не ми даваха… да гледам вечер телевизия, защото най-интересните филми не били за деца. Изпращаха ме в леглото веднага след „Лека нощ, деца”. Май са ме повредили, защото и сега, хиляда години по-късно, пак си лягам горе-долу в същия час.

Не обичах да ям… леща.

Мечтаех… да стана капитан на кораб (или детски писател в краен случай). Едната мечта я сбъднах. Все някога ще сбъдна и другата!

Четях…страстно всичко, което ми се мернеше пред очите. Колкото по-дебела беше книгата, толкова по-доволна бях – еха, има толкова много за четене!

Най-омразната ми книга беше… учебникът по математика.

Да пишеш за деца е …най-прекрасната професия на света!

Третата част от фентъзи-поредицата „Страната на сънищата“ – „Иглата на Лабакан“, е номинирана в наградата „Бисерче вълшебно“ 2014 и имате възможност да я подкрепите до 23:59 часа на 30.04.2014 г., ако е грабнала сърцето ви!

Ралица Мануилова открехва вратите на детството си

За Ралица Мануилова знаем, че е илюстратор на книжката „Борковите патила“, номинирана в наградата „Бисерче вълшебно“ 2014. Талантът й обаче не спира дотук – илюстрирала е чудесното ново издание на Андерсеновите приказки (изд. „Егмонт“) и е носител на наградата „Константин Константинов“ в категория „Илюстратор “ за 2008 г.

Ето какво научихме за детството на Ралица:

Като дете бях…  любопитна, разсеяна,усмихната без да знам на какво точно се усмихвам.

Играех на… всичко, за което се сетех.

Като малка не ми даваха… да гледам телевизия и да контактувам с пияници.

Не обичах да ям… храната в детската градина.

Мечтаех… да стана художник или писател или поне да имам дворец за жилище.

Четях…  много, денонощно и по цели седмици през лятото.

Най-омразната ми книга беше... Нямам омразна книга.

Да илюстрираш детски книги е... Вдъхновението да илюстрираш е необяснимо за тези, които не илюстрират, хората го разбират само докато са деца, след това го приемат за нещо техническо.

Мария Мартин и Ива Груева за детството – със или без скейтбордове :)

Мария Мартин е името, зад което се крие авторката на поредицата „Градът на скейтбордовете“. Тя се опитва да възпитава и сина си, а и читателите на книжките си в ценностите, които понякога забравяме в някой скрин и има доста добри познания за карането на скейтборд и ролери в парка и в детските произведения. Ива Груева пък е млада и изключително талантлива художничка, чиито жизнерадостни и пъстри герои радват и мъниците, и техните родители със своята свежест.

Тяхната книжка „Боб и падащите звезди“ е номинирана в наградата „Бисерче вълшебно“ 2014 и затова решихме да разузнаем за вас какви са били двете дами в детството си? Ето какво ни разказаха самите те:

Мария Мартин

Като дете бях….. добро дете.

Играех на….. „Седморката на Блейк“  и … „Планетата на маймуните“ Smile.  Изнасяхме и “театрални постановки“ пред бабите и дядовците от съседните къщи… Smile

Четях…. всички детски книги, които намирах в библиотеката на читалището.

Като малка не ми даваха да…. се цапам и да стоя до късно… Затова пък си направих фенерче от батерийка и четях книжки тайно под юргана. Така и не ме хванаха!

Не обичах да ям… май си изяждах всичко… Бях „добро дете“.

Най-омразната ми книга? Всички детски книги ми харесваха. И до сега е така… за разлика от тези за възрастни.

Мечтаех за… вълшебна пръчица.

Да пишеш за деца е…. приключение!

Ива Груева

Като дете бях…..  кротка.

Играех на….. всякакви игри и на баскетбол.

Четях…. детски книги и до по-зряла възраст. Роалд Дал ми е любим.

Като малка не ми даваха да…. всичко ми даваха, за което им благодаря!

Не обичах да ям…. патладжани и майонеза.

Най-омразната ми книга…… е дебела и без картинки.

Мечтаех за… колело.

Да илюстрираш за деца е…. вдъхновяващо!

Ива Прохазкова: силата на духа на твореца

Снимка: FOTO MAFA JAN ZÁTORSKÝ

Снимка: FOTO MAFA JAN ZÁTORSKÝ

„… най-забележителната чешка авторка на книги за деца и юноши.“

в. „Ди Цайт“

Житейският път на чешката писателка от малкото й родно градче в историческата област Моравия до такова признание на писателския й труд съвсем не е лек и лишен от обрати.

Животът на Ива започва през 1953 г. и до тригодишна възраст живее на село при баба и дядо. След това се мести в Прага при родителите си, където попада в среда на интелектуалци. Баща й Ян Прохазка е известен писател и сценарист на множество чешки филми. След участието му в народното недоволство срещу комунистическия режим през 1968 г.,  той се превръща в дисидент*. Като негова дъщеря съдбата на Ива Прохазкова се оказва тясно преплетена със събитията от Пражката пролет. Тя е едва петнайсетгодишна, когато комунистическата власт шумно захлопва вратите пред нейното бъдеще.

Две години по-късно баща й умира, а смъртта му оставя тежък отпечатък върху бъдещата писателка. „… той ми липсва до днес – разказва тя за баща си. – Обичаше веселите истории и умееше да ги разказва чудесно – нали беше писател. Тази професия е заразна…“

След гимназията, Ива Прохазкова кандидатства многократно в Пражката филмова академия, различни университети, но все напразно. Обявена е за „неблагонадеждна” от системата и в такава обстановка започва да пише пиеси. Първата от тях бива поставена, но веднага забранена, а останалите изобщо не получават достъп до пражките театрални сцени. През следващите 11 години Ива Прохазкова работи като чистачка.

През 1985 г. идва промяната за нея, след като емигрира заедно с цялото си семейство първоначално в Австрия, а след това в Германия. Това, което й било отказано като творец в родината й, Прохазкова получава в изобилие в чужбина. Още през 1986 г. немски и австрийски детски издателства започват да публикуват нейни книги. Поставена е и първата й пиеса. Назначена е в Младежкия театър на Констанц, а после в Детския театър на Бремен.

След това идва 1989 г. и комунизмът в родината й рухва. Ива Прохазкова вече е популярна и утвърдена авторка в немскоезичните държави, но все пак взема решение да се върне окончателно в родината си. Така най-накрая идва и признанието в родната Чехия.

Тя става главен редактор на редакцията за детски, младежки и семейни предавания в Националната телевизия, а от 2001 г. досега работи на свободна практика – пише сценарии и книги за деца и юноши, продължава да печели награди за творбите си.

Книгата „Ваканция с магарешки уши“ е първото и засега единствено нейно произведение издадено на български език. Още с излизането си в Германия книгата е номинирана за Националната награда за детско-юношеска литература. Българските читатели имат възможност да се насладят на разказваческото й майсторство и чувство за хумор, да усетят носталгията от спомените за обещанията и безгрижието на дългите лета в чешката провинция.

За детски си книги Ива Прохазкова е отличена с над 20 награди, сред които Националните награди на Австрия и на Германия, Държавната награда на Чехия, както и номинация за най-престижното отличие в света на детската литература – наградата „Ханс Кристиан Андерсен”.

* дисидент – лице, противопоставящо се на управляващата комунистическа власт и осъществяващо дейност за установяване на демокрация

** Текстът е адаптиран по послеслова към българския превод на “Ваканция с магарешки уши”, изд. ЕМАС.

Автор: Лора Филипова

Ондржей Секора: писател, журналист и спортист

Фердо Mравката е любимец на няколко поколения деца в различни страни. Днешните малки читатели обаче едва ли подозират, че той се появява в книга за първи път в далечната 1935 година и незабавно става много популярен. Негов „баща“ е чешкият писател, журналист, график, илюстратор, карикатурист и ентомолог Ондржей Секора.

Той е роден на 25 септември 1899 г. в Карлово поле край чешкия град Бърно. Баща му бил учител, но починал когато бъдещият писател бил едва на седем години. Секора учи първо в родния си град, после завършва гимназия в Бърно. След това се записва да следва юридически науки в чешката столица Прага, но през 1929 г. се прехвърля в Художествената академия.

Когато завършва през 1931 г., Секора вече работи като редактор и карикатурист във вестник Lidové Noviny. Впоследствие работи като илюстратор и редактор за различни периодични издания.
Интересен факт е, че се е занимавал активно със спорт и е бил добър футболист и ръгбист (това обяснява спортните наклонности на прочутата мравка). След престой във Франция през 1926 г. където се запознава с играта ръгби, той се завръща в Чехия и създава първия чешки ръгби клуб. Съосновател и редактор е на списание Sport.

През 30-те години на миналия век Ондржей Секора прави много политически карикатури, осмиващи Германия и Съветския съюз. Когато над Европа пада сянката на Втората световна война и Чехия е обявена за протекторат, той е принуден да се откаже от журналистическата си кариера заради еврейския произход на втората си съпруга. Изключен е от съюза на чешките журналисти и е изпратен в нацистки трудови лагери.

След края на войната Секора работи като редактор в списанията Práce (Работа) и Dikobraz (Бодливо свинче), а в последствие е главен редактор на Библиотека за най-малките в Братислава.
В последните си години Секора се отдава само на рисуването, писането и илюстрирането. През 1964 г. получава званието заслужил артист (в Чехословакия се е присъждало не само на актьори, но и на културни деятели), а през 1966 г. е лауреат на литературната награда Marie Majerova.

Като илюстратор е повлиян от анимационните филми на Уолт Дисни и творбите на Вилхелм Буш, Петер Брьогел и Анри Дюбу. Историите му се отличават със забавни герои (насекоми и животни),  чувство за хумор и елементи на ситуационна комедия.

Ондржей Секора е автор на много илюстровани детски книги и комикси. Сред най-известните му творби за деца са „Фердо мравката“ (1936), „Приказка за дърветата и вятъра“ (1949), „Уплашеният трактор“ (1951), „Мравките не се предават“ (1954), „Поща в зоологическата градина“ (1963) и др. Той е илюстратор на повече от 20 книги, сред които чешкото издание на „Приключенията на Лукчо” на Джани Родари от 1955 г.

Секора пресъздава прочутия си герой Фердо и в рисувани филми, които са добре познати на българските деца и техните родители. Популярността на смелия и забавен мравчо е толкова голяма, че той е изобразен дори на пощенска марка.

Ондржей Секора умира на 14 юли 1967 г. в Прага. Астероид, открит през 1999 г., носи неговото име.

Петя Александрова: „Писането за деца не е никак лесно, защото трябва да се съобразяваш с много неща“

Петя Александрова е автор с дългогодишен опит. Нейните произведения са обичани както от малките, така и от по-големите, защото докато четеш, можеш да откриеш искреността, чувство за хумор и факта, че авторката притежава таен ключ към детския свят, в който може да се връща обратно когато поиска. Не вярвате? Тогава прочетете книжката „Може би съм рибка, мамо?“, номинирана в наградата „Бисерче вълшебно“ 2014.

Ето какво ни разказа Петя Александрова за своето детство:

Като дете бях…необикновено подвижна, бърза, наблюдателна и чувствителна. Без да ме кара някой, всеки ден се опитвах с часове да проверя докъде се простират възможностите на тялото ми – премятах се през глава, опъвах се като ластик на някой дебел клон на смокинята, ходех по перилата на стълбите, вървях по ръце… Думите, жестовете, тиранията и липсата на деликатност у възрастните, обаче, можеха да ме наранят до сълзи.

Обичах да играя с децата от махалата на „Народна топка”, на „държави”, на въже… Да тичам, да крещя, да се смея високо и да бъда част от кварталното пълчище от хлапета беше за мен най-голямото удоволствие. Дори и в тези кротки летни вечери, когато децата, насядали на някой нисък зид, говорят шепнешком за духове и призраци…

Моите родители бяха строги и често пъти майка ми ме прибираше от улицата още по светло, а това много ме натъжаваше. Защото привечер детските игри стават най-интересни, може би защото в полумрака, невидими, между децата се появяват същества, които правят всичко по-вълнуващо, по-сладко и по-горчиво, по-люто и по-парливо…

Обичах да ям всичко, като всички деца в онези времена. Ние изяждахме още зелени и сливите, и бадемите, и дори младите ластари на лозите…Един голям апетит да опиташ всичко на света.

Мечтаех да имам своя стая, и свои вещи, свое мъничко бюфетче с много чекмеджета, които никой няма да пипа. Исках да имам свои тайни и възможността да казвам „Не!”, когато не искам нещо (в някогашните семейства никой не питаше децата какво искат и не искат, родителите решаваха всичко от А до Я.)

Четях всичко, каквото ми попадне, една огромна страст – до пълно изтощение. Бях в състояние да си купя пет фунийки семки от продавача на ъгъла, да разгъна фунийките (страници от стара книга) и да забода нос в тях, мъчена от любопитство…

Най-омразната ми книга беше Нямах омразни книги, бях всеядна в това отношение и ако все пак нещо не ми беше достатъчно интересно, изчитах го все пак до края, защото все чаках да стане по-увлекателно.

Да пишеш за деца никак не е лесно, защото трябва да се съобразяваш с много неща, също като при правенето на сладкиши – да не е много калорично, да не е бедно на витамини, да има приятен външен вид, но да няма вредни подправки… Затова пък, когато стане хубаво, удоволствието е несравнимо.

Луис Сакър: „Писането ме поддържа млад“

Луис Сакър е изключително успешен американски автор, чиито книги се превръщат в бестселъри и носители на престижни награди за детско-юношеска литература. На българския пазар можете да откриете тийн-романа му „Съкровището от Зеленото езеро“, който е номиниран за наградата „Бисерче вълшебно“ 2014.

Роден на 20. март 1954 г. в САЩ, авторът живее в Ню Йорк до деветгодишна възраст, а след това семейството му се мести в Калифорния. Макар и доста ученолюбив, Луис не е запален читател до момента, в който в гимназията открива Селинджър и Кърт Вонегът и се вдъхновява от творбите им. Сред другите му любими автори се нареждат Е. Б. Уайт, Е. Л. Доктороу, Маргарет Атууд.

В колежа Луис Сакър работи като помощник-учител в началния курс на обучение, за да натрупа студентски кредити, но се оказва, че тази работа променя живота му. През 1976 г., когато се дипломира, авторът решава да напише и първата си детска книга (Sideways Stories From Wayside School), а прототипите на неговите герои са учениците от училището, в което работи. През 1989 г., когато и втората му книга започва да се продава добре, авторът се отдава изцяло на писателската си кариера.

Женен, с една дъщеря, Сакър споделя, че пише всяка сутрин за не повече от два часа на ден. Докато твори, не споделя на никого – дори на семейството си – за своя проект, а щом го завърши, съпругата му и дъщеря му са първите читатели. Сем. Сакър живее в Остин, Тексас, заедно с кучето си Уотсън. В свободното си време авторът – страстен почитател на бриджа, играе с приятели или ходи по състезания.

Тъй като винаги ни е интересно какъв е бил животът и детството на авторите, решихме да изпратим въпросите ни на г-н Сакър*. А той взе, че отговори специално за българските деца! Ето какво разбрахме за него:

Като дете бях… щастлив.

Играех… бейзбол.

Не ми беше позволено да… карам мотор.

Не обичах да ям… брюкселско зеле.

Мечтаех да си имам... приятелка.

Четях… „Паяжината на Шарлот” от Елвин Брукс Уайт.

Книгата, която мразех най-много, беше... Не мразех никоя книга. Но ако не харесвах някоя, просто не я четях.

Ако можех да пътувам във времето, първо щях да отида в… древна Гърция.

Писането за деца… ме поддържа млад.

Най-странното нещо, което фен е правил за мен, е... да ми покаже татуировка, вдъхновена от моя книга. 

Какво бихте искали да кажете на българските читатели? Много се радвам, че харесвате книгите ми. Удивително е, че макар да знам малко за България и да не говоря езика ви, сме успели да се свържем по някакъв начин. Мисля, че това е страхотно!

* Интервюто е взето с любезното съдействие на изд. „Милениум“.

Любов Георгиева споделя за слънчевите истории на своето детство

Любов Георгиева е поет и писател, който пише за деца и възрастни. Също така е преводач на драми, новели и приказки. Била е преподавател по английски и по риторика на английски език и е един от съоснователите на Съюза на англоговорещите в България. Освен това, авторката е създател и на поредицата за Слънчевата фея, която се появява на пазара още през 2003 г.

Книгата „Принц Атакан и Слънчевата фея“, както и преводното четиво „Скандинавски приказки“, номинирани в наградата „Бисерче вълшебно“ 2014, са дело на Любов Георгиева. А ето какво научихме за детството на самата авторка от кратичкото интервю:

Като дете бях мечтател.

Играех с приятелките си на кукли, правехме представления в двора на баба ми, рецитирахме и пеехме.

Като малка не ми даваха… да се бия.

Не обичах да ям нещо горчиво.

Мечтаех светът да е красив, спокоен и да имам добри приятели.

Четях приказки и детска поезия.

Най-омразната ми книга? Нямам такава.

Да пишеш за деца е най-голямата радост и удовлетворение.