Анета Дучева за лунните пътешествия на детството

Анета Дучева е детски писател, който се обръща тъкмо към съвременните деца. Приказните й истории крият характерни за по-модерните времена случки и разпръскват своите поуки като на шега – без да се натрапват, без да сочат обвинително с пръст. Просто авторката повежда читателя за ръка, показва му различните житейски ситуации и го оставя сам да прецени кое е добро и кое – не.

Освен автор на книжката „Лунната люлка“, номинирана в наградата „Бисерче вълшебно“ 2014, Анета Дучева има какво да сподели с читателите и за своето щастливо детство:

Като дете бях…. привидно тиха и послушна, но все измислях някоя щуротия, която ме правеше още по-щастлива.

Играех на… криеница, ластик, народна топка, а когато не бях с други деца, измислях игрите си сама.

Като малка не ми даваха да… се запиша на тренировки по конна езда.

Не обичах да ям... шоколад и да пия мляко.

Мечтаех за… далечни пътешествия и мислено наистина пътувах, макар и само с разтворения пред мене атлас.

Четях… много и тайно сравнявах списъка на прочетените книги с този на по-голямата си сестра.

Най-омразната ми книга беше… нямаше такава. Книгите, които съм чела, бяха интересни, скучни, смешни или тъжни, по-лесни за четене или по-трудни, но не и омразни.

Да пишеш за деца е… вълнуващо, много отговорно и истинско щастие, ако като възрастен наистина успееш да попаднеш в сложния детски свят.

Сладкото вълшебство на Нели Маргаритова

Нели Маргаритова е родена и живее в гр.Смолян. Автор е на редица публикации в периодичния печат и електронните медии. Първата ѝ книжка излиза през 2012 г. и с нея се слага началото на поредицата за малката Рада – “Тайни и вълшебства на улица “Розмарин” № 13″. А докато книжката й „Славни слънчогледови случки“ се състезава за детската обич в наградата „Бисерче вълшебно“ 2014, Нели Маргаритова разказва за детството си и още, и още…

Като дете бях… като кокиче, родено през  пролетта, белолико и доста срамежливо дете. Всяка сутрин един немирен перчем щръкваше на челото ми точно като онова  листенце над главата на пролетното цвете.

Играех на… театър, зъболекар, балет. Дори водехме едни специални тихи войни със сестра ми, защото… като малка не ми даваха… да вдигам много шум.

Не обичах да ям…розов крем. За разлика от повечето деца купичката с аромат на ванилия ме караше да се крия през девет стаи в десета. Буквално. Къщата беше огромна, но от розовия крем спасение нямаше.

Мечтаех… да прекрача екрана на филмите, които гледах. Да участвам като нов измислен герой. Все ми се струваше, че има какво да се добави в действието, ролите и героите. Така е и до днес.

Четях… Първата книга, за която имам спомен, е „Без дом” на Хектор Мало. Беше тъжна. Втората е „Пипи Дългото чорапче”. И двете ми  допаднаха.

Най-омразната ми книга беше… няма такава или по-скоро нямам спомен.

Да пишеш за деца е… като правенето на торта. Създаваш нещо красиво, вкусно и ароматно с предчувствие за онази радост, която ще изпитат децата, докато си облизват пръстите. Добре е да има и поне една свещичка във всяка история. Нещо, което топли и свети.

Галина Малина: „Да се пренесеш в детския свят е чест“

Галина Малина живее в САЩ, но пише за детството в България. Отскоро малките читатели могат да се срещнат с дебютната й книжка „Борковите патила“ и да узнаят повече за патилата на Борко и сестра му Галка.

Вижте какво сподели авторката с нас за детството и книгите:

Като дете бях… много любознателна и палава. Тъй като родителите ми бяха много заети, прекарвах детството си с баба и дядо на село. Незабравими са спомените ми оттам. Научих се да ценя красотата и труда на почтените хора. Суровият селски живот, както и трудолюбивите навици на баба Мария и дядо Иван изградиха стабилна основа в характера ми. Направиха ме тази, която съм днес. Детството ми бе изпълнено с приключения, които вдъхновиха и историята на Борко и Галка.
Във фермата, в която отраснах, растяха много храсти с малини – оттам дойде и псевдонимът, с който избрах да се представя пред малките ми читатели – Галина Малина. Когато бях малка, често към името ми прибавяха Малина – защото има рима. Дори учителят ми по география в училище, когато ме изпитваше, винаги казваше: „ На дъската да излезе Галина Малина”.

Играех на…  Най-често си играех на камъните край близката река, която бе много плитка. Ловях жаби и си говорех с тях. Карах ги да изпълнят моите желания и ги пусках обратно във водата в очакване на сбъдната мечта. Природата беше най-добрият ми приятел. Слънцето и чистият въздух ме зареждаха и засилваха въображението ми, което и бездруго нямаше край.

Когато бях малка, си направих кукла с помощта на баба. От малкото одеалце, което самата тя беше изтъкала, обособихме глава и крака и кукличката ми заприлича на голяма мартеница, която нарекох Маша. Очите й бяха от зашити копчета. Гледаше ме учудена, сякаш не вярваше, че съществува на този свят! Аз пък всеки ден й благодарях, че си имам приятел, с когото можех да споделям за ежедневието си и с когото да заспивам.

Като малка не ми даваха… Имах свобода на действия, поради заетостта на родителите ми. Бързо разбрах сама кое е правилно да се прави и кое ‒ не. Много голямо впечатление ми правеха последствията от грешките на съседските деца, когато ги наказваха и не ги пускаха да играят. Избягвах да повтарям и белите, които правеше брат ми, защото не исках да разочаровам дядо, който беше моят идол.

Не обичах да ям... Като много малки момиченца, бях злояда. Баба и дядо гледаха пчели и приготвяха домашен мед, който често беше и лекарство за болните ми сливици. Млякото обаче пиехме директно от котлето, след като издоят животните.

Още помня аромата на витата баница, която баба правеше много рано сутрин, преди да тръгнем към полето. Увиваше по някое парче в тъкана бяла кърпа, хващаше ме за ръка, премяташе мотиката през другото рамо и ме отвеждаше на нивата. Като напечеше слънцето, развиваше кърпата и си хапвахме, седнали на пръстта.

Мечтаех за… Много, много мечтаех. Имах богато въображение и днес се радвам, че мога да го използвам в творчеството си за деца. Исках да стана космонавт като Юрий Гагарин. Бях шестгодишна, когато той излетя в космоса. Продаваха картичка с неговия лик в пощата и исках да си я купя. Баба ми разви скътаните си в бяла кърпичка пари и ми даде стотинките. Изтичах радостна до пощата, купих си я и не спирах да я гледам дълго време, с почитание. Искаше ми се някой ден, като порасна, да излетя като него в небето и да видя необикновеното.

Четях… любимата ми книжка беше за Ян Бибиян от Елин Пелин. Вечер дядо ми четеше приключенията на любимия ми герой. Аз все още не можех да чета и си измислях истории по картинките, докато не започнах сполучливо да свързвам сричките и сама да чета за авантюрите на любимия ми герой, които вече бях запомнила добре. Но най-добре се чувствах в моя собствен свят, изтъкан от мечтите и въображението ми. Обичах да откривам нещата сама, но най-много да играя с животинките у дома.

Най-омразната ми книга беше… задължителната, която и да е тя! Исках да избирам сама това, което ми спира вниманието, а не това, което ме карат да чета насила.

Да пишеш за деца е ...Това е истинската радост! Какво по-чисто и невинно от детството! Да се пренесеш в детския свят е чест, бягство от трудния свят на възрастните. Не бих искала да го заменя с нищо друго!

Не искам да бъда „задължителната“ книжка за малките читатели, а автор на книжки, към които сами ще посегнат в книжарницата или в библиотеката.

Иван Раденков за игрите и детските усмивки

Иван Раденков е създателят на детектив Унки Марлюнки, неговия син Джони Марльони и цели две книжки за татковци – „Приключенията на Унки Марлюнки“ и „Унки пътешества в космоса“. Освен писателския талант, Иван свири в група „Тролите“ и наистина има какво да разкаже за детството…

Като дете бях винаги ухилен, леко срамежлив, но не и когато бях с батко ми. И се цупех, ако нещо не ми изнасяше, но бързо ми минаваше.

Играех на мач, хокей с кънки на заледената улица, федербал, карахме лагерни колички, правехме си скривалища, бях главатар на африканско племе с щитове от картон, имахме сал в реката, играехме си на стражари и апаши, жмичка и Кър.

Като малък не ми даваха да ходя надалече сам и да излизам без да съм си научил, но иначе май всичко ми даваха.

Не обичах да ям зелен фасул и ориз с моркови. Сега обичам…въпрос на време, Мамо!

Мечтаех за банани понякога, защото тогава нямаше много по магазините. Но иначе май си имах всичко, което ми е било необходимо или за което съм знаел, че съществува.

Четях отначало приказки и комикси (ДЪГА), после детски романи като Карлсон, Лукчо, Емил от Льонеберя, Пипи, Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада, но после минах на фантастика като Жул Верн и каубойските романи на Карл Май.

Най-омразната ми книга беше „Повест за Зоя и Шура“. Партизански роман, който някой ми подари за рожден ден. Започваше скучно и си беше чиста пропаганда. Преподарих го за Нова година, но получих в замяна два нови. Никой не ги искаше и всеки се отърваваше от тях. Подарих ги пак, но сега мисля че имам две или три копия в къщи. Жокера е в мен. Не искам да подозирам колко такива книжлета са били в оборот по празниците. Така и не я прочетох.

Да пишеш за деца е все едно отново си малък и светът е необятен, незиследван и обещаващ. Като знаеш, че с някое изречение, случка, дума на героя ти, някъде, някое дете ще се захили или ще го накараш да фантазира, е супер зареждащо.

Ради, Андрей и Мелина обратно в детския свят на мотовете

Триото Радостина, Андрей и Мелина-Елина стои зад една от най-новите книжки на българския книжен небосклон – „Приключенията на мотовете“. Докато Ради и Андрей измислят и записват щурите идеи на героите си, Мелина рисува пухкавите същества, които вероятно се крият и във вашия гардероб.

Ето какво споделиха тримата пораснали мотове за своето детство:

Радостина Николова

Като дете бях… ужасно ревлива, плачех почти всеки ден, понякога без повод.

Играех на… като малка имах само две плюшени играчки – червено мече и розово зайче. Женех ги, строях им къщи, къпех ги, разхождах ги. Носих ги навсякъде с мен. Помня, че мечето имаше панделка на ръцете и нарочно я отразях, за да може да ме гушка :)

Като малка не ми даваха… да скачам на батут, а толкова много исках!

Не обичах да ям крем карамел, мляко с ориз, баница и сърми. Сега ям всичко без мляко с ориз  Smile

Мечтаех…  да стана моден дизайнер, постоянно рисувах модели с дрехи.

Четях... много и всякакви неща. Любимите ми книжки бяха „Барбароните”, „Чук и Пук”, „Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада”, „Патиланско царство”.

Най-омразната ми книга беше... „Братята с лъвски сърца” – не бих казала омразна, а по-скоро много ме натъжи.

Да пишеш за деца е … забавно, вълнуващо, вдъхновяващо и най-вече вдетиняващо Smile

Андрей

Като дете бях… много рус, доста спокоен, но и отнесен. Все мечтаех за нещо…

Играех на… фунийки зад блока, футбол на поляната зад блока, криеница пак зад блока. Май пред блока не играехме на нищо Smile

Като малък не ми даваха… да играя до късно, защото беше зад блока и ставаше много тъмно.

Не обичах да ям… супа и варени зеленчуци. Логично никак не обичах да ям супа с варени зеленчуци.

Мечтаех да стана инженер като баща си, после футболист като Стоичков, и пилот от Формула 1, като Шумахер. Е, не станах нито едно от изброените Smile

Четях български народни приказки, бяха ми любими. Харесвах много Ангел Каралийчев. Макар че, когато за една Нова година получих негова книга, вместо войниче, не бях никак щастлив! Явно любовта към книгите се е появила по-късно.

Най-омразната ми книга беше…   не помня да съм мразел книга. Мразех да ставам сутрин рано за училище. Май най-много мразех учебника по химия, ако се брои за книга…

Да пишеш за деца е … Удоволствие! Забавно и зареждащо с енергия. Винаги, когато пиша, си представям после как някое дете чете книжката и се усмихва. Това ме кара и аз да се усмихвам. Ако някой ме гледа в този момент ще си каже: „Тоя, защо така се е ухилил пред компютъра?!“. „Ами, защото се забавлявам!“, бих отвърнал аз.

Мелина-Елина Бондокова

Като дете бях… Много щура и известна в махалата с пакостите си.

Играех на… Строях къщи на всевъзможни места и играех на стражари и апаши.

Като малка не ми даваха… Легото на брат ми, но аз така или иначе го загубих.

Не обичах да ям… Черен пипер на зърна, така и не разбрах какъв е смисъла да е на зърна,а не млян.

Мечтаех за… Пони, кон, или поне щраус, който да яздя по плажа, но уви….В крайна сметка веднъж се уредих с каруца и кобилата Звезда.

Четях Дора Габе, индийски приказки, Карлсон който живее на покрива, Пипи…..

Най-омразната ми книга беше…  Не е имало такава.

Да илюстрирам за деца е … Предизвикателство и огромно удоволствие , когато ги видя как затаяват дъх и очите им светват пред  цветните картинки на любимите им герои.

Сър Стийв Стивънсън: автобиография

Здравейте, скъпи мои приятели!

Ето, готов съм да споделя с вас някои любопитни неща за себе си и за Агата Мистъри…

Първо ще ви разкрия една малка тайна. Не се казвам Стийв Стивънсън. Истинското ми име е Марио Паскуалото, италианец съм и пиша романи за деца. Преди години, когато започнах поредицата “Училище за пирати”, реших да отдам почит на един от любимите ми автори – Робърт Луис Стивънсън – и неговия приключенски шедьовър “Островът на съкровищата”. Псевдонимът Стийв Стивънсън просто залепна на историите за моите малки, смели и дръзки пирати.

Един ден, много години по-късно, както седях пред компютъра си, изведнъж подскочих от стола и изкрещях: “Точно така! Това е! Новата героиня на сър Стийв Стивънсън ще бъде Агата Мистъри!

Агата като Агата Кристи, най-добрата авторка на криминалета. Мистъри като тайните и мистериите в криминалните романи, които са моят любим жанр. Беше рядко щастлив проблясък на вдъхновение. Всичко си беше на мястото за криминалните загадки, които героите ми щяха да разследват по целия свят.

Един след друг си представих и останалите герои: Лари Мистъри, глуповатия братовчед на Агата, побъркан по хайтек джаджите; грамадния достолепен иконом господин Кент; котаракът Уотсън, който не пропуска да си напъха навсякъде любопитния нос… И цялото голямо, чудато и забавно семейство Мистъри.

Вече знаех:

Във всяка книга за Агата, ще се озоваваме в различна точка на света.

Във всяка книга ще се появява нов ексцентричен член на семейство Мистъри.

Във всяка книга ще има спиращи дъха приключения и разследване на заплетен криминален случай.

И ето къде сме сега: Агата пропътува през толкова страни, че аз дори не мога да си спомня всичките, а се задават и много нови пътешествия и случаи…

Никой от нас не може да преживее толкова приключения като Агата. Тя е уникална. Но всеки от нас си има голямото приключение на своя живот – да порасне, да намери своя път и… може би, да изгради един по-добър свят.

Това ще е прекрасно!

За вас написа: Стийв Стивънсън 

Роалд Дал – вълшебникът в страната на съвременните шантави истории

Знаете ли кой е Роалд Дал? Освен, че е признат за разказвач № 1 и поколения малчугани са отраснали с неговите чудати истории за Чарли, Матилда, г-н Фокс и ГДВ, той има и много интересна биография.

Детството

Роден в Ландаф, Уелс, на 13. септември 1916 г., Роалд е единственият син от общо пет деца в семейството на норвежците Харалд и Софи Дал. Когато бил на три годинки, по-голямата му сестра Астри и баща му умират. Изправена пред перспективата да се завърне в Норвегия и да живее с роднини, майката на Роалд решава да остане с децата си в Уелс и да изпълни желанието на бащата, децата Дал да получат английско образование, което той смятал за най-доброто възможно. Същото се случва и с момчето от книгата „Вещиците”: семейството му загива и в завещанието бащата е посочил Англия като единствена възможна страна, в която то да завърши образованието си.

Училището

По-късно, отегчен до смърт от ужасните условия и терора в училище, Дал се обръща към книгите и става запален читател. Освен основа за написването на невероятната история за Матилда, неприятните събития около престоя на Роалд в училище посяват и семената за „Чарли и шоколадовата фабрика”. Как? Другото утешение на младежа в онзи период било посещението с приятели пред големите прозорци на магазина за сладкиши, взирайки се в огромните стъклени буркани, пълни с всякакви сладки изкушения. А приликата с кръговидните квадратни бонбони и вечните смукалки изобщо не е изключена.

Младежки приключения и първи стъпки в писателската кариера

Голяма част от спомените и невероятните случки, сполетяли Роалд Дал, са описани в книгите му ‘Boy’ и ‘Going Solo’. Сред тях попадат историите за насочен пистолет „Лугер” в главата му, разбит самолет по средата на нищото и дори избягването на директен сблъсък по време на Битката за Атина през Втората световна война. Прехвърлен във Вашингтон като въздушно аташе, Дал среща писателят Сесил Скот Форестър, който го извежда на пътя към новата му кариера. Как? Писателят предлага на Роалд да опише своите виждания за войната, които Форестър да използва като материал за статията си в Saturday Evening Post. Десет дни след получаването на материала, Форестър връща отговор: „Знаеше ли, че си писател? Не съм променил нито дума!” и прилага чек за 900 долара, хонорар от вестника. От този момент нататък кариерата на Дал като писател започва.

Нови хоризонти

През първите 15 години от писателската си кариера Роалд се концентрира върху писането за възрастни. Късите му разкази са смятани за класика на разказваческото изкуство. Според собствените му думи, той не е от бързите писатели и са му били необходими до шест месеца за написването на някоя история, а понякога около месец за първата страница. Ако пък не успявал да измисли наистина добър сюжет, изобщо отказвал да пише. Разказите му първоначално били публикувани в списания като New Yorker, Harper’s Bazaar, Atlantic Monthly и дори Playboy. Някои от мненията описват кратките му разкази като „майсторски кратки, ефектни, притежаващи опустошителна смесица от невинност и страховитост, събирайки в себе си крехката, скептична, неспокойна цивилизация, в която той пише“. Към това остава само да добавим определенията: ексцентрични, находчиви, умни, изпълнени с богато въображение и сковаващи до мозъка на костите, за да сме в състояние да прибавим последните щрихи към картината, която Роалд Дал рисува.

И накрая веселата част! Детски книжкиии…

Разбира се, кратките разкази обхващат само половината от творчеството на този гений. Другата половина – детските му книги, го извежда до върховете на най-успелите автори в световен мащаб. По собствените му думи, Роалд е бил много по-доволен от тези книги, отколкото от разказите си за възрастни. Всичко започнало като приказки за лека нощ, написани за собствените му дъщери. Така се родила историята за „Джеймс и Гигантската праскова”. Книгата за първи път била публикувана в САЩ, а после и във Великобритания. Същото се случило и с втората книга на Дал – „Чарли и шоколадовата фабрика”. Тя постигнала невероятен успех не само от двете страни на Атлантика, но и по цял свят. Китайското издание представлявало най-големия тираж на книга за всички времена, наброявайки цели 2 милиона копия! Последвалите заглавия, сред които „Г.Д.В.”, „Дани – шампион на света”, „Семейство Тъпашки”, „Вещиците”, „Вълшебният пръст”, „Фантастичният господин Фокс” и други също пожънали невероятен успех. Но предпоследната книга на Роалд – „Матилда” – чупи всички предишни рекорди в областта на детската литература, реализирайки продажби в Обединеното кралство от над половин милион копия за първите шест месеца от издаването си!

Книгата „Невероятното лекарство на Джордж“ на приказник № 1 Роалд Дал е номинирана за наградите „Бисерче вълшебно“ 2014 и ако щурите манджи на Джордж ви вдъхновят, подкрепете го със своя глас в периода 19.03. – 30.04.2014 г.!

Диляна Крусева за детските мечти и книгите

Диляна Крусева е от прекрасния град Велико Търново. Филолог по образование, тя работи като редактор в издателство, а отскоро малките читатели могат да се срещнат и с нейните рожби – героите от книжката „Малките магьосници от О-III“.

Ето какво ни разказа Диляна Крусева за своето детство в краткото забавно интервю:

Като дете бях… Много мълчалива и стеснителна. В началото ми беше много трудно да се сприятелявам в училище.

Играех на… Пиян морков, криеница и бесеница. Предимно играех навън, защото вкъщи нямаше какво толкова да се прави. Много обичах да рисувам.

Като малка не ми даваха… Да раста невъзпитана. Родителите ми бяха строги, когато се наложи. Надявам се един ден, когато имам деца, да успея да ги възпитам както трябва.

Не обичах да ям… Грис с мляко и компот от сливи. Често ги сервираха в детската градина и най-непри­ятното беше, когато ме караха да си изяждам омразните десерти.

Мечтаех за… Срам, не срам – мечтаех за края на учебния час. Не бях много любознателна като ученичка в началното училище. Чаках с нетърпение да се прибера, за да правя нещо „по-интересно“. Мечтаех си още за магически приключения, за пътуване във времето.

Четях… В началото само задължителната литература. Част от книгите обаче ми бяха скучни, а други – не разбирах съвсем. Предполагам, че бях недорасла за тях. Чак в трети клас, и то с помощта на големия си брат, открих книги, които да са ми интересни. Оттогава не спирам да чета.

Хубав спомен имам с „Пипи Дългото чорапче“. Понякога майка ми я четеше преди сън.

Най-омразната ми книга беше… В никакъв случай не бих казала омразна, но когато за първи път изучавахме „Ние враб­четата“ от Йордан Радичков (в началното училище), тя се превърна в една от онези книги, които не разбирах съвсем. Или беше „голяма“ за мен, или аз бях „малка“ за нея. Резултатът обаче беше налице – тогава я прочетох с мъка. Ето защо вярвам, че е най-добре да насърчаваме децата да четат, което им е интересно, без да ги обременяваме с нашите вкусове. Нека не ги упрекваме, ако не харесат дадена книга, дори и да е класика, дори и да е наш любим детски спомен. Може би, като пораснат още малко, ще променят мнението си – но най-добре да го направят сами.

Да пишеш за деца е … Отговорно и удовлетворяващо. Децата не се подвеждат от известното име или от ду­мата „класика“. Няма значение колко тачен е писателят, колко награди е спечелил и какво мислят големите литератори за творбите му. Децата или харесват книгата и ав­тора, или не. Четат без каквото и да е предубеждение.

Марко Зимса: Децата обичат да им се говори за музиката с хумор

Той е на почти 50, живее във Виена и има двама сина. Вече близо 30 години Марко Зимса радва децата в Европа с класически концерти и чудесни книги, с които ги запознава с магията на класическата музика. През 2012 г. той посещава и България, изнасяйки цели три представления и представяйки двете си книги, преведени у нас към онзи момент – адаптации с прекрасни илюстрации на оперите „Вълшебната флейта” и „Лебедово езеро”. Третата книга, издадена на български език – „Годишните времена“, е номинирана за наградите „Бисерче вълшебно“ 2014 и можете да я подкрепите, като гласувате за котето Минка и Антонио Вивалди.

Какво разказва Зимса за себе си и за своето изкуство? Разберете сами:

Каква е връзката между рисуването и класическата музика? 

След като музиката е нещо абстрактно, считам, че за публиката ми ще е много добре, ако бъде въведена в това изкуство не само чрез моите думи, но и чрез картини. Вярвам, че за много деца е истинско удоволствие да чуят избраното музикално произведение и след това да се потопят в картинния свят на моята илюстраторка (бел. прев. – Дорис Айзенбургер).
Но да не възникнат недоразумения – музиката може да достигне до нас, хората, и без илюстрации! За много деца обаче те са ценна помощ, за да се насладят на музикалните произведения.

Как ви хрумна да се занимавате с продуцирането на театрални представления за деца?

Хм, това беше отдавна. Преди повече от 25 години! И как да кажа: някъде тогава забелязах, че децата в моя семеен кръг ме слушат с особено удоволствие. По това време ходех и в школата по актьорско майсторство, макар и не за дълго. После си намерих работа в един детски театър и тя ми достави радост от самото начало. И най-важното – сега, след 25 години, продължава да ми носи радост!

Изнасяте огромен брой представления годишно, а интересът към продукциите ви не спада. Кое ви дава сили?

Отговорът е сравнително лесен: децата са най-страхотната публика, която мога да си представя. Те са любопитни, спонтанни, обичат да пеят, позволяват и обичат да ги увлечеш, смеят се от сърце… Нищо по-добро не мога да си представя. Вероятно затова работата ми доставя удоволствие и досега, след толкова години и след толкова представления!

Когато светлините в залата угаснат и младата публика е затаила дъх… какво е усещането?

И на мен понякога ми спира дъхът и се питам „Как ще мине днес?”, но още щом стъпя на сцената, краткото напрежение се разтоварва, установявам контакт с публиката и през следващия един час ми остава само да изживея една прекрасна среща с нея.

Кога започнахте да пишете книги и защо смятате това за подходящ начин за обясняване на класическата музика на децата?

След като бях изнасял на сцената концерти за деца в продължение на десет години и бях събрал огромен опит, ми се прииска да събера този опит в една книга. Така се получи книга за инструментите в оркестъра: „Тина и оркестърът”. От самото начало беше ясно, че към книгата трябва да има и диск, защото книга, която разказва за музика – било то за инструменти или за опера като „Вълшебната флейта” – би трябвало непременно да дава възможност музиката да бъде чута. Как иначе биха си представили децата това, за което говоря?
За щастие „експериментът” имаше успех и вече са излезли над двадесет мои заглавия, всички за музика и с приложен диск. Естествено особено се радвам, че някои от тях са преведени дори на български!

Към момента музикалните ви книги са преведени на много езици, включително и на български, а някои от тях са одобрени като помагала за немските музикални училища. Лесно ли се постига такъв успех и очаквахте ли го?

Мои произведения са превеждани досега на 12 езика. В началото изобщо не съм очаквал, че книгите ми ще се появят някога в Китай, Япония, Корея, Гърция, Дания и т.н. Дали се стига лесно дотам? Е, в началото към труда ми със сигурност се е прибавила и необходимата доза късмет, защото нещата при мен се развиха много бързо и много лесно. Но, както казах, доста беше и трудът.

simsa2Лесно си се работи с деца? Какво се изисква от твореца, насочил дейността си към младата аудитория?

Аз лично обичам и работя много лесно с деца! И това е добре, защото в противен случай би означавало, че съм си избрал погрешна професия!
Не зная дали мога да отговоря точно на въпроса какви качества трябва да притежава творецът, за да може да работи с деца. Става въпрос за директната линия с публиката, не зная дали това се учи. Във всеки случай за мен това е нещо естествено.
Но все пак би могло да се обърне внимание на няколко важни точки: децата обичат да им се говори за музика кратко и с хумор. Да слушат просто ей така 10 или 15 минути някакво спокойно музикално произведение в концертна зала, без да им се обяснява или показва нещо – това би било доста скучно за много деца, независимо дали са в Австрия, или в България. Така си мисля. Езикът, естествено, също трябва да е подходящ. Не бива да употребявам много чужди думи – когато публиката не може да следи съдържанието, също се отегчава. И най-важното, както вече споменах: хуморът, защото трябва да цари добро настроение!

Коя е любимата ви детска книжка?

Особено много обичам „Разбойникът Хоценпоц”. Има ли го и на български?*

Какво ще пожелаете на младите читатели?

На читателите на моите книги пожелавам естествено много настроение с моите книги и най-вече с музиката, която представям!!!

* Книгата е на на Отфрид Пройслер и до момента не е превеждана на български език – бел. прев.

** Интервюто с Марко Зимса е част от специален „Месец на европейските разказвачи“, проведен през 2013 г. от сайтовете „Детски книги“ и „Аз чета“ съвместно с изд. „ЕМАС“.

Автор: Вал Стоева

Илюстраторът Пенко Гелев рисува детството си

Пенко Гелев, талантливият илюстратор на „Приказка за вълшебната флейта“ по произведението на Моцарт, е бил и учител по математика, и издател на комикс списание. Освен това е правил специални ефекти за киното, писал е сценарии за филми, продуцирал е три игрални филма и три телевизионни образователни предавания…

Какъв обаче е бил като дете? Ето какво сподели самият творец в кратичкото забавно интервю:

Като дете бях разсеян, вероятно. Защото не помня много-много какъв съм бил. Един от първите ми спомени е, че ме гони пощурял кон, но не вярвам да се е случвало наистина.

Играех на… улицата. Любимата ми игра се казваше „Дива свинка“.

Не обичах да ям... магданоз. И досега си мисля, че ще ми се залепи на небцето завинаги.

Мечтаех за собствен кон.

Четях... легнал и много.

Най-омразната ми книга беше…  „Сърце“ от Едмондо де Амичис. Но „Без дом“ от Хектор Мало не ѝ отстъпваше много.

Да пишеш за деца е ... Не мисля, че е различно писането на друга литература. Виж, ако трябва да пишеш за адвокати, тогава е различно.